Публикувам тук това стихотворение на покойния поет Петър Димитров, което е пуснато вместо коментар на мой текст в сайта Хулите. На мен то много ми допадна, а как ще е за вас, не знам.
Даскалът беше триъгълник,
с който нежни ръце чертаеха...

Няма нищо.
Никъде.
Все едно

Гласовете ни
се преплитат като тела,
полудели едно за друго.

Разсъмването
е точно
толкова сиво

Уж твърдо го казваш,
а ме потопяваш
в мекото на гласа си.

Когато извивките
на гласа ти
повтарят извивките

На изгубеното време
тръгнах по следите...
Исках тебе да намеря