Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.09.2017 19:29 - растения и животни
Автор: fantasta Категория: Лични дневници   
Прочетен: 282 Коментари: 0 Гласове:
0



  Николай Боев, Славчо Петров, Павел Кръстев Албум за растения и животни   ПШЕНИЦА (от Сл. Петров)   Днес пшеницата е най-разпространеното културно растение. Между културните растения няма друго като нея, което да съдържа 6 семената си почти всички хранителни вещества, жизнено необходими за човека. В семената на пшеницата има най-много скорбяла. Но те са богати и на белтъчини, съдържат макар и малко мазнини. Затова всяка година още през късна есен или ранна пролет пшеничени посеви се зеленеят върху 2 милиарда и 200 хиляди декара от най-плодородните земи на нашата планета. А това прави 1/5 от цялата обработваема площ на земята и около 1/82 от земната суша. В Европа и Азия тя се отглежда чак до полярния кръг, а на юг стига до най-южните точки на Африка, Америка и Австралия. Пшеницата е рожба на човешкия труд. Сред дивите житни растения няма нито едно, което да я достига било по едрината на зърната, било по големината и устройството на класа. Много са видовете и сортовете културни пшеници. Днес само сортовете на обикновената пшеница, която е най-широко разпространена по света, са около 4000. Едни сортове са осилести, а други без осили; едни са високи, а други ниски — същински джуджета; едни могат да виреят и на сухи места, а други искат повече влага; зърната на едни са твърди и се чупят като стъкло, а на други са меки като глина; едни са богати на скорбяла, други съдържат повече белтъчни вещества. А колко много и какви разнообразни изделия се приготвят от пшеницата! Най-просто е да се свари жито от грухана пшеница — и вкусно, и много полезно. Така пшеницата не загубва нищо от хранителните вещества, които съдържа. Но, разбира се, пшеница, това значи преди всичко хлябът ни, без който не минава нито един наш обяд, нито една вечеря, все едно дали ще бъде „Софийски“, „Добруджа“, „чист пшеничен“, „Старозагорски“, бухнала погача или сплескана питка. А кой може да изброи тестените изделия и лакомствата, които се приготвят от брашното на пшеницата — кое от кое по-апетитно, кое от кое по-вкусно. И най-важното всички много полезни.   РЪЖ   Нея няма да сбъркате нито с пшеницата, нито с останалите житни растения. Тя израства най-високо, извисявайки тънкото си и стройно стъбло дори над 2 м. Нейните класове са по-дълги и по-тесни от класовете на пшеницата и ечемика, с много дълги осили. Зърната и са удължени, със заострени краища, а на цвят, дори когато са съвсем зрели, те са сивозеленикави. Ръжта е младо културно растение. Хората започнали да я отглеждат 5 000 години по-късно от пшеницата. И то съвсем случайно. Тя сама се натрапила на човека като плевел. Още в много стари времена, когато хората се разселвали от по-топлите райони на Азия на север или се заселвали във високите планини и започвали да отглеждат пшеница по новите места, те неволно засявали и зърната на плевелната ръж. И колкото по на север и по-високо в планините била засявана пшеницата, толкова по-добре в нейните посеви се чувствувала плевелната ръж. Тя израствала по-бързо, по-буйно, ставала по-висока и заглушавала пшеницата. Постепенно плевелната ръж взела връх. И земеделските стопани решили вместо да сеят пшеница, а да жънат ръж, да засяват направо ръж. Така възникнало ново културно растение — ръжта. В продължение на столетия и хилядолетия хората подбирали за посев най-едрите зърна от най-едрите класове, грижили се за нея и сега вече тя твърде малко прилича на своя родоначалник. Какво ни дава ръжта? Припомнете си малките ръжени хлебчета. Наистина те не са бели и пухкави като пшеничения хляб. Но ръженият хляб е много полезен, защото съдържа повече витамини и други нужни за човешкия организъм вещества от пшеничения. Ръжта е не само полезно хлебородно растение. Тя израства бързо след засяването и дава голямо количество зелен фураж. Полезна е и ръжената слама. От нея се правят сламени щитове и рогозки, който се използуват при отглеждането на зеленчуците. Освен това от ръжената слама се получава целулоза за хартия. Ръжта е скромно растение. Тя вирее и на по-слабо плодородни места, където пшеницата не успява. За нея и мразовете не са така страшни, както за пшеницата.   ЕЧЕМИК   Сега Вече никой у нас не приготвя хляб от ечемичено брашно. Славата му на хлебородно растение, възпявано и в народните песни, отдавна е преминала. Но той не е изгубил значението си като много полезно растение. Ечемикът, както пшеницата и ръжта, принадлежи към семейството на житните растения. Подобно на тях стъблото му е кухо и е разделено на възли и междувъзлия, а листата му са с високо влагалище и дълга линейна петура. Когато изкласи, той лесно се отличава по класовете и зърната си от пшеницата и ръжта. Преди изкласяването си обаче много прилича на тях и може да се различи само по кръстосаните, сърповидни ушички, които се намират в основата на листната му петура. Такива ушички имат и пшеницата, и ръжта, но те са по-къси и не се кръстосват. За какво ли не се използува ечемикът. От зърната му се приготвят малцовата боза и бирата, получава се спирт. Но той е преди всичко отлично фуражно растение. Неговите зърна са превъзходна храна за всички селскостопански животни. Той прави конете силни и издръжливи; най-хубав бекон се получава от свинете, угоявани с ечемик; най-много носят кокошките, хранени с ечемик. Не се хвърля и сламата му. Тя се използува като постилка на добитъка и като груб фураж през зимата. Ечемикът е много родовит. От него се получава повече зърно, отколкото от пшеницата. По добиви той се мери с царевицата. И все пак може би ечемикът е щял да бъде изоставен отдавна, ако не притежаваше и други ценни качества. От всички житни растения, които сега се отглеждат, единствено той не се плаши от сушата. Пак единствено той може само за два-три месеца да поникне, да изкласи и да узрее. Благодарение на това може да се отглежда в такива страни и на такива места, където лятото е много късо, както е отвъд полярния кръг и във високите планини. Най-после поради късия му живот след него може да се отглежда още една реколта. Всяка година с ечемик се засяват над 700 милиона декара земи във всички континенти, но най-много в Европа, Азия и Америка.   ОВЕС   Овесът е също житно растение. И той се отглежда главно заради зърната. Но овесеното брашно, колкото и да се меси, не се превръща в жилаво тесто, а все си остава на каша и хляб от него не може да се прави. Затова пък овесът се слави със своите качества като концентриран фураж за селскостопанските животни, И не само зърното. Дори сламата и плявата му се предпочитат от домашните животни пред сламата и плявата на пшеницата, ръжта и ечемика. Овесът е опитомен няколко хиляди години след пшеницата и ечемика. Неговият див родоначалник бил досаден плевел, който също както и ръжта постепенно се превърнал в полезно културно растение. Наистина от зърната му хляб не можело да се прави. Но всички домашни животни се нахвърляли на него с апетит и когато е още зелен, и когато е вече зрял. Пък и хората не се отказвали от вкусните овесени каши. Зърната на овеса са богати главно на скорбяла. Белтъчини съдържат по-малко. Най-малко в тях има мазнини. Но зърната съдържат много витамини и минерални соли. Затова овесът като храна и концентриран фураж е по-полезен от другите житни растения, особено за малките на домашните животни. Овесените ядки са полезни и за развитието на малките деца. Но не е лесно да се получат високи добиви от овеса. Колко много неща трябва да се знаят — на какви почви и кога да се засее, кога да се натори, кога да се ожъне. Почвата може да е добра, но не се ли засее овесът навреме, нищо няма да излезе. Не се ли натори навреме, ще остане слаб, хилав, с редки метлици. Тори ли се прекалено, ще избуи, първата буря ще го повали и иди го прибирай тогава. Пропусне ли се времето за жътва, току виж най-едрите зърна от връхните класчета се оронили и паднали на земята. Сега всяка година овесът разперва метлиците си върху милиони декари земи във всички континенти. Само у нас годишно се засяват с овес около един милион декара.   ОРИЗ   Наричат го „житото на Изтока“, защото той е основната храна за народите на повечето страни в Азия. Оризът за тях е това, което за нас е хлябът. Оризът е също житно растение, както пшеницата, ръжта, ечемикът, овесът. И макар че зърната му по форма и цвят се различават от техните, по устройство те са еднакви. В тях се съдържат и почти същите вещества — скорбяла, белтъчини, мазнини, целулоза, минерални соли и витамини. Но това, което прави ориза по-полезен от тях, са белтъчините, които почти не се отличават от животинските. Оризът не служи само за храна. От неговите зърна се получава скорбяла, която се използува в сладкарството, в текстилната промишленост за колосване на тъканите, в парфюмерията за приготвяне на най-фините пудри, а също при производството на различни видове спиртни напитки. От сламата му пък се изработват най-качествените хартии — оризовата и цигарената. От нея се правят също красиви плетени изделия. По родовитост оризът почти няма съперници сред останалите житни растения. При повече грижи и умело отглеждане от него могат да се получат над 2000 кг зърно от декар. Но не е лесно да се отгледа богата оризова реколта. Оризът произхожда от тези страни в Азия, където винаги е топло, и през половината година времето е дъждовно. Затова той може да се отглежда само там, където има вода в изобилие, много слънце и топлина. У нас такива благоприятни условия за ориза има главно в Пазарджишко, Пловдивско, Старозагорско и Ямболско. Досега от ориза са създадени стотици разновидности и хиляди сортове. Едни от тях могат да растат и да се развиват нормално само когато са залети с 10 — 15-сантиметров пласт вода, други изискват само от време на време заливане с вода, а има и ориз, който може да расте нормално само когато се полива. Ориза — такъв, какъвто е сега — хората не са намерили наготово в природата. В тропическите страни се срещат 28 вида див ориз, но нито един от тях не може да се сравни с културния. Той вече толкова е променен, че твърде малко напомня своите диви родоначалници.   ПРОСО   Дори нашите дядовци и прадядовци вече рядко си спомнят вкуса на просеника и на просената каша. А преди много, много години дали гладни ще си легнат или сити ще заспят твърде често от просото зависело. Някога просото било житото на бедните. Сеели го в най-пустите ниви, където нито пшеница, нито ечемик, нито нещо друго се раждало. И дори през юни да го засеят, дори суша и зной да настане, не само за семе ще изкарат, но все и за ядене ще остане някоя и друга крина. Затова през далечните, пък и през по-близките минали времена посеви от просо имало из всички краища на нашата страна. Сега вече славата на просото като хлебородно растение преминава. Навсякъде по отрежданите за него площи просото е на последно място, след всички житни растения, които се отглеждат. У нас също по-обширни посеви от просо могат да се видят вече само тук-там в Разградско, Старозагорско, Ямболско и Бургаско. Просото е едногодишно житно растение. Стъблото му е кухо и е разделено на възли и междувъзлия. Листата му са с влагалища, които обхващат възлите и част от междувъзлията, и с разперена дълга като панделка листна петура. Цветовете му са събрани в класчета, а класчетата образуват едри разперени или сбити метличести съцветия, които са изправени или наведени, или пък са обърнати на една страна като грива. Когато просото узрее, на мястото на неугледните цветове в класчетата се развиват зърната, изпълнени със скорбяла, белтъчини, витамини, минерални соли. Тъкмо заради тези богати с хранителни вещества зърна още преди много хилядолетия хората започнали да отглеждат просото и го превърнали от диво в културно растение. Такова каквото е сега, просото като отглеждано от човека културно растение вече не се среща никъде в дивата природа. Затова никой досега не е открил в кои земи е расъл някога неговият див родоначалник и къде за пръв път древните земеделски стопани са започнали да го отглеждат. Учените само предполагат, че родината на просото е някъде в Азия, откъдето, но вече като културно растение, е било пренесено в Европа, а от Европа в Америка.   ЦАРЕВИЦА   И царевицата, както пшеницата, ечемикът, оризът, е житно растение, а колко много се отличава от тях! Наистина и нейното стъбло е разчленено на възли и междувъзлия, листата и също са с влагалище и с дълга мечовидна петура, а корените и образуват брадата коренова система. Но стъблото и не е кухо, а е изпълнено със сочна сърцевина. Освен това цветовете на царевицата са два вида — мъжки (тичинкови) и женски (плодникови). Мъжките цветове са разположени на върха на стъблото в разперена метлица, а женските са събрани в кочани, които се развиват в пазвите на листата. Малко са растенията, които дават толкова много на хората, както царевицата: десетки видове хранителни продукти — варена и печена царевица, пуканки, консерви, грис, качамак; няколко вида фураж — зърнен, фуражно брашно, зелен фураж, силаж, кюспе; десетки промишлени продукти — скорбяла, спирт, захар, глюкоза, олио, ацетон, целулоза, част от които се преработват в изкуствена коприна, изолационни материали, пластмаси и др. Затова царевицата се отглежда навсякъде по земята, където условията са подходящи за нея. Тя не обича студовете и не отива много на север; нито се изкачва високо в планините. Не обича и сушата. За да налее само 1 кг зърно, на нея са и необходими 1000 литра вода. Ето защо най-добре се чувствува в умерено студените и топлите райони на земята. А колко много разновидности има царевицата: твърда — с твърди, гладки и закръглени зърна, почти целите стъкловидни; мека — със заоблени и матови, под обвивката изцяло брашнести зърна; пуклива — с дребни, бели, жълти или червени зърна, богати на белтъчини; захарна — с набръчкани зърна, които се чупят като стъкло и в млечна зрелост са богати на захар; восъчна царевица; полуконски зъб; полузахарна; полутвърда. И всяка разновидност е представена от стотици сортове. Царевицата е американско растение. Още от незапомнени времена древните индианци от Централна Америка започнали да я отглеждат и направили от нея едно от най-полезните свои културни растения, което наред с фасула и картофите осигурявало насъщната им храна. Тя била пренесена в Европа само преди по-малко от 500 години.   ФАСУЛ   Напролет, щом преминат последните мразове и слънцето стопли земята, земеделските стопани бързат да засеят и семената на фасула. Когато има достатъчно влага, семената бързо поникват. А не след дълго младите фасулеви растения избуя-ват. Стъблата на едни от тях израстват до 5 м височина. Но те са тънки и без опора не могат да растат изправени. Затова се отглеждат на пръти, около които се увиват. Това са градинските, увивните фасули. Стъблата на други са по-къси и поздрави. Те растат изправени и не полягат. Отглеждат се в полетата, затова се наричат полски фасули, фасули пешаци. Когато растенията израснат, те се отрупват с дребни бели или виолетоворозови цветчета. А скоро на мястото на прецъфтелите цветове се появяват плодовете — дългите шушулки, в които са скрити семената на фасула. Фасулът е американско растение. Много преди европейците да стъпят в Америка, фасулът вече се отглеждал от тамошното население. Заедно с царевицата, картофите и тиквата той осигурявал храната му през цялата година. В Европа фасулът бил пренесен наскоро след откриването на Америка. Любителите на цветята се радвали на чуждото растение, чудели се на дългите шушулки и на разнобагрените зърна, скрити в тях. Трябвало да мине много време, докато европейските народи разберат, че фасулът е не само красиво, но и твърде полезно хранително растение. Фасулът е гост на нашите полета и градини отскоро. Само допреди малко повече от 250 години бобът, който всички смятат за българско национално ядене, е бил непознат на нашия народ. У нас той бил пренесен от Испания. Бързо допаднал на вкуса на нашия народ и в късо време станал една от основните му храни. Имало ли хляб и бобена чорбица, никой не оставал гладен. И наистина няма друга растителна храна, която да засища повече от фасула. Той е един път и половина по-калоричен от пшеничения хляб и три пъти по-калоричен от картофите. Богат е на белтъчини, близки до белтъчините на месото и може да замества месото в храната на човека. Затова всяка година у нас се засяват около 800 хиляди декара плодородна земя с най-различни сортове фасул.   ЛЕЩА   Вече никъде у нас няма да видите леща да се зеленее върху просторни блокове, както фасулът и грахът. Сега тя играе твърде скромна роля в нашата ежедневна храна, твърде рядко се появява на нашата трапеза. И не защото лещата е по-малко хранителна или е по-невкусна от фасула и граха. Напротив, тя е много по-хранителна и много по-вкусна от фасула и от граха. Но лещата не е много родовита. Добивите на зърно от нея са два-три, дори и до пет-шест пъти по-ниски от добивите, които се получават от фасула и граха. Ето защо, когато фасулът бил пренесен от Америка в Европа и в другите континенти, земеделските стопани започнали постепенно да изоставят лещата. И сега вече мнозина дори не знаят как изглежда самото растение. Лещата е едногодишно растение. На височина тя израства най-често до 20–40 см, но при повече грижи при отглеждането й може да стигне и до 70 см. Стъблото и е изправено, силно разклонено още от основата, а листата и са сложни, перести. Всеки отделен лист има 3–7 чифта продълговати листчета, а на върха завършва с дълго раздвоено или просто мустаче. С помощта на тези мустачета стъблото на лещата може да се залавя за различни подпори. Цветовете на лещата са дребни, невзрачни. Само по един или най-много по три-четири заедно те са разположени на обща увиснала дръжка, която излиза от пазвата на листата. По форма те чудно приличат на кацнали пеперудки с бели или синкаво-бели крилца, изпъстрени със сини жилчици. Затова и семейството, към което принадлежи лещата, се нарича семейство на пеперудоцветните растения. Цветовете на лещата са нетрайни. При слънчево време, след като се самоопрашат, те се отварят сутрин рано и вече към 3 часа след обед увяхват. След някой и друг ден, когато венчелистчетата окапят, се показва малка плоска шушулка. Това е плодът на лещата. В него са затворени семената — едно, две, рядко три — зелени, сиви, кафяви или червеникави, а понякога и пъстри закръглени телца, изпъкнали и от двете страни. Заради тези семена хората започнали да отглеждат лещата преди повече от 5 хиляди години.   СОЯ   Отдалеч човек би сметнал соята за фасул пешак. Още повече, че и тя, както фасулът, е от семейството на бобовите растения. Но нейното стъбло е много по-грубо и цялото е покрито с корави ръждиви или белезникави власинки. Листата й са три-делни също както на фасула. А цветчетата и приличат на малки бели или пъстровиолетови пеперудки, накацали по няколко върху окосмени дръжки. Когато прецъфтят, от тях се развиват дълги до 5 см шушулки, покрити също с власинки. В тях са скрити семената на соята. По форма те са или като малки топчета, или са яйцевидни и лещовидни, а на цвят са светложълти, канеленокафяви, зелени, черни, червени и пъстри. Те са истински складове на най-различни хранителни вещества — белтъчини, мазнини, скорбяла, витамини, — при това в такова съотношение, каквото няма дори в животинските продукти. А колко много неща се получават от соята! Ако семената и се опекат и смелят, от тях може да се получи кафе и да се приготвят най-различни видове шоколади и други захарни изделия. Ако се сварят и смелят, получава се кайма, от която могат да се приготвят чудесни кюфтета, които на вкус не се отличават от кюфтетата, приготвени от свинско или агнешко месо. Ако пък соевите семена се смелят и брашното се смеси със седем части вода, свари се и се прецеди, ще се получи отлично соево мляко, от което може да се приготви кисело мляко и истинско сирене, та даже и масло (затова някои наричат образно соята „зелената крава“). А когато към смлени соеви зърна, от които мазнините са извлечени, се прибави брашно от пшеница, може да се приготви не само вкусен соев хляб, но и десетки други видове тестени изделия. Соевите зърна са и отличен фураж за селскостопанските животни. А сеното от своя е много по-хранително от люцерновото. Маслото, което се получава от соевите семена, се използува и в промишлеността за получаване на лакове, бои и сапуни. Родина на соята е Китай, където преди много хилядолетия тя била превърната от диво в полезно културно растение В Европа тя станала известна едва към края на XVIII век. А нашият народ узна за соята само преди няколко десетилетия. Тя е донесена у нас от българи градинари, които са работили в Румъния и Русия.   СЛЪНЧОГЛЕД   Това се случило през 1510 г., наскоро след откриването на Америка. Към многобройните чуждоземни растения, които се отглеждали в Мадридската ботаническа градина, се прибавило още едно. Едро и стройно, но с грубо дебело здраво стъбло, по-високо от човешки ръст и с големи листа, увиснали на дълги дръжки, цялото покрито с твърди власинки, то се извисявало над всички треви около него. Чудно било това растение. Многобройните, едри като пити съцветия, които увенчавали върховете на клонките му, много дни наред всяка сутрин се обръщали все на изток, за да посрещат изгряващото слънце и докато то не се скриело зад хоризонта, не го изпускали от поглед. Затова го нарекли „цвят на слънцето“. В Европа нямало друго такова цвете. И нищо чудно, че цветът на слънцето в скоро време се разпространил във всички европейски страни и в продължение на две столетия бил едно от най-любимите декоративни растения на европейските народи. Хората се радвали на слънчевите му цветове, но никой не подозирал какво богатство се крие в семчиците, които изпълвали килийките на питите след прецъфтяването им. Кой знае докога щяло да продължи така, ако цветът на слънцето не бил пренесен и в Русия. Тук той намерил своята втора родина. Нейните безкрайни степни простори му напомняли родните прерии в Северна и Централна Америка, където още растели дивите му родоначалници. А и руските селяни го заобичали. И тъкмо те го превърнали в едно от най-ценните маслодайни растения, които сега познаваме. Дълго време и в България слънчогледът бил познат само като цвете. Наши градинари го пренесли от Русия и започнали да го отглеждат в градините и край нивите, за да се радват на едрите му и красиви цветове. Нарекли го слънчоглед. За добиване на олио продължавали да отглеждат само репица и рапица. Едва след Първата световна война от слънчогледовото семе започнали да получават масло. А то било много по-вкусно от репичното и рапичното и постепенно ги изместило. Сега всяка пролет близо три милиона декара земя у нас се засяват със слънчоглед.   КАРТОФ   На пръв поглед това растение с нищо не би привлякло вниманието ни. Сочните му стъбла са гъсто облистени с едри перести листа, по които се редуват по-големи и по-малки дялове. Цветовете му са най-обикновени — с петзъба зелена чаша и петделно бяло, розово или виолетово венче, с пет оранжеви тичинки, сраснали в малко конусче, от върха на което се подава близалцето. Съвсем незабележителни са и плодовете на картофа, големи колкото череша или малко по-големи, те остават зелени и след като узреят, но не се ядат, защото са отровни. Но достатъчно е да разровите почвата под него, за да откриете истинско съкровище. От основата на стъблото излизат многобройни нишковидни подземни стъбла, всяко от които завършва с едър клубен. Тези клубени привлекли вниманието на хората още в много стари времена, когато те не се занимавали със земеделие, а се изхранвали, като събирали плодове, семена, коренища, луковици и грудки от дивите растения. Картофът не е европейско растение. Негова родина е Южна Америка. В Европа бил пренесен от испанците след откриването на Америка. Днес картофите са едно от най-полезните културни растения с голяма родовитост и сравнително малки изисквания към почвата и климата. Затова всяка година във всички краища на земята от екватора и дори оттатък полярния кръг в равнинните и планинските райони с тях се засаждат стотици милиони декари и се прибират около 350 милиарда килограма картофени клубени. Част от тях се появяват под най-различна форма на трапезата на човека — печени, варени, пържени или задушени, те са винаги вкусни и желани. Друга част служат за изхранване на домашните животни. Огромни количества картофи се отправят към заводите, където се превръщат в скорбяла, спирт, декстрин, глюкоза, от които по-нататък се получават синтетичен каучук, синтетични влакна и най-различни пластмаси. Сега са известни повече от 2000 сорта картофи, които се различават по цвят на месото, форма, големина, хранителност и родовитост. А в зависимост от това, за какво се използуват, те се делят на трапезни, промишлени, фуражни и универсални.   ДОМАТ   За него се отделят най-плодородните места 6 обработваемите площи, издигат се просторни стъклени дворци дори чак зад полярния кръг, строят се помпени станции там, където водата не стига. С какво доматът е заслужил тези грижи? Защо с такова нетърпение очакваме да се появят щайгите с първите червени домати? Вярно е, че човек не може да се нахрани само с домати. Но всички с удоволствие ядат салата от свежи домати. А колко много ястия стават по-вкусни и по-привлекателни, когато им се прибавят домати или пък пюре и сос, приготвени от тях! Доматите са много богати на витамини, минерални соли и други полезни вещества. Достатъчно е да се изяжда дневно по един голям домат, за да си набави човек почти цялото количество витамин С и витамин А, което му е необходимо всекидневно. Доматите съдържат 17 пъти повече желязо от млякото, два пъти повече от яйцата, три пъти повече от рибата. Доматът произхожда от Южна Америка, където и сега се срещат няколко вида диви негови събратя. Техните плодове обаче не са по-едри от дребен орех и не са толкова вкусни. Преди много хилядолетия жителите на Перу, Чили и Еквадор започнали да отглеждат някои от тях в своите градини и ги превърнали в полезни културни растения. Наскоро след откриването на Америка семена от тези домати били пренесени и в Европа. Но столетия наред европейските народи ги отглеждали в саксии наред с мушкатото, ендришето, обичката и дамското сърце само за украса. Едва през XVIII век започнала да се разнася славата на домата като хранително растение из всички континенти. Нашият народ започнал да отглежда домати само преди стотина години. Те бързо се разпространили и станали негов любим зеленчук. За отглеждането им стопаните полагат големи грижи. В ранна пролет засяват семената в специални парници или лехи на завет. Там се развиват и заякват младите доматени растения. Когато се затопли, растенията се засаждат на открито в градините. Те бързо растат и скоро се появяват първите цветове. А после цяло лято се отварят цвят след цвят и зреят плод след плод чак до късна есен.   ПИПЕР   Когато стане дума за домати, веднага се сещаме и за чушките. Това не е случайно. Та нали те винаги са заедно — и в градината, и в магазините за зеленчуци, и на трапезата. Пък и растенията, които ги раждат, са от едно и също семейство — семейството на картофа. Наистина това външно не личи много. Доматените растения са по-едри, с големи перести листа и целите са покрити с жлезисти власинки, които ги правят лепкави и силно миризливи, докато пиперът е по-дребно растение, а листата му са прости и цялото е голо или е само с прости власинки. Цветовете на домата са жълти и са събрани по няколко в прости или сложни съцветия, а на пипера са бели, често с виолетови жилки или целите са виолетови и са разположени по един във възлите между разклоненията. Но те са еднакво устроени Една и съща е и родината на домата и пипера — Средна V Южна Америка. От незапомнени времена тамошното население отглеждало в градините си пипер. Затова пресни и сухи чушки или пък кълцан червен пипер никога не липсвали от храната му. Но съдбата на пипера, след като бил пренесен в Европа от Америка, била еднаква със съдбата на домата. Дълго време той също бил отглеждан само като саксийно растение, за украса. Хората се радвали на красивите му чушки, но никой не посягал да изяде поне една от тях. Смятали ги за отровни. Към края на XV век започнали да отглеждат пипера в Испания и Португалия. Оттам той се разпространил и в други-те европейски страни. Кога точно е бил пренесен и у нас и откъде, не се знае. Но вече през XVIII век подлютените гозби (пиперлии) се смятали за български специалитет, а нашите градинари разнасяли славата на българските сортове пипер в Чехословакия, Австрия, Унгария, Румъния и Русия. Сега чушките са един от най-употребяваните зеленчуци. Те имат отлични вкусови качества и са незаменими като подправка в прясно и сушено състояние или като млян червен пипер. Чушките са превъзходна храна, защото са богати на витамини, минерални соли, захари и други полезни вещества. Те са 5 пъти по-богати на витамин С от лимоните, по-богати са на витамин А дори от морковите и съдържат повече захари от много плодове, като най-много захари съдържат лютивите чушки.   ЗЕЛЕ   Зелето е едно от най-желаните и най-ценените зеленчукови растения от нашия народ. Вярно е, че то не може да се причисли към най-хранителните зеленчуци. Но за сметка на това пък има толкова разностранна употреба. От него всичко може да се направи — и вкусно ястие, и хубава супа, и апетитна салата. Освен вкусно зелето е и много полезно, въпреки че не съдържа големи количества захари и белтъчини и витамините в него също не са много. Но затова пък то е богато на минерални соли на калия, фосфора и калция, които му придават доста лековити качества. Като се прибави още, че зелето Може да се отглежда и като пролетна, и като есенна култура, че може да се използува в прясно състояние от ранна пролет до късна есен и под формата на най-различни вкусни туршии през цялата зима, лесно е да се разбере защо то е толкова ценено у нас. Какво е зелката? Искате ли да поизмъчите някого с труден въпрос, попитайте го: „Кое е плодът на зелето?“ Ще видите, че най-малко всеки втори запитан ще направи груба ботаническа грешка, като ви посочи едрите, твърди като камък зелки. А зелката е една най-обикновена пъпка, както всички пъпки, само че развита до гигантски размери от човека. Отстранете последователно всички нейни листа и ще се уверите, че те обгръщат върха на едно силно скъсено и дебело стъбло. Зелето е двегодишно растение. Първата година от живота му завършва с образуването на зелките, а плодовете и семената му се развиват през следващата година, след като зелките се засадят отново. Кой обаче би помислил, че обикновеното главесто зеле има нещо общо с алабаша (гулията), с брюкселското зеле или пък с карфиола (цветното зеле)? А те са само негови разновидности. И всички като него са двегодишни растения, цъфтят и връзват плодове на втората година. Главестото зеле е едно от най-старите културни растения. То е било познато на хората още в предисторически времена. Но нито за него, нито за другите негови разновидности се знае кога за пръв път и къде точно земеделските стопани са започнали да ги отглеждат. Не се знае със сигурност и кое от дивите растения е техният родоначалник.   МОРКОВ   Суров или варен, печен или задушен, морковът притежава отлични вкусови и хранителни качества, диетични и лечебни свойства. Не случайно той се нарежда сред най-ценните зеленчуци в кухнята на много народи. Морковите съдържат голямо количество захари, много минерални соли и витамини, преди всичко витамин А (около 6 пъти повече витамин А от доматите). Дневната нужда на човек от витамин А може да се задоволи само от един морков, който тежи около 100 г. Хранителните и вкусовите качества на морковите не останали скрити за древните жители на Европа и Азия. Вероятно те са ги открили още когато осигурявали голяма част от прехраната си, като събирали наготово от дивата природа корени, коренища, луковици и грудки. Неговите високи понякога до 1 м разклонени стъбла, всяка клонка от които носи на върха си едро съцветие от бели цветове, се виждат отдалеч. А дебелият му вретеновиден корен в млада възраст има приятен силен аромат. Този див морков и сега се среща почти в цяла Европа и Азия. Той е твърде често растение и у нас по сухите тревисти места, край пътищата, из окопните култури и лозята. Често се развива като двегодишно растение — през първата година образува вретеновиден корен и съвсем късо стъбло с розетка от едри пересто нарязани листа, а на следващата пролет израства високо стъбло, върху което се развиват цветовете и плодовете. Кога и къде точно за пръв път е започнало отглеждането на дивия морков не се знае. Но веднъж пренесен в градините върху добре обработени и наторени почви, благодарение на непрекъснатите грижи на земеделските стопани неговият корен ставал все по-едър, по-месест и по-сочен. Сега се отглеждат голям брой най-различни сортове културни моркови. Кореноплодите на едни са кръгли като репички, на други са много дълги, цилиндрични, на трети са конусовидни. Едни са дребни, а други стигат до 30 см дължина и тежат около 500 г. Някои са оранжевочервени, други оранжевожълти или чисто жълти, а има и бели моркови. Едни са полезни за човека, а други са ценен фураж за селскостопанските животни.   РЕПИЧКИ   Те не могат да се използуват така разностранно в кухнята и в ежедневната храна на човека, както доматите, зелето, чушките и морковите. И все пак са полезен зеленчук. През ранна пролет, когато са ни дотегнали вече туршиите, когато нуждата от пресни витаминозни зеленчуци е най-голяма, те са между първите, които се появяват на нашата трапеза. Освен че възбуждат апетита, репичките съдържат редица вещества и ферменти, които улесняват храносмилателните процеси и обмяната в организма. Те са богати на витамини и различни минерални соли, които осигуряват нормалния растеж и развитие на човека. Достатъчно е човек да изяде 6–8 репички, за да си набави необходимото му количество витамин С за един ден. Репичките, както и зелето, принадлежат към семейството на кръстоцветните растения. Но за разлика от него те са едногодишни. Ако не се извадят веднага след като кореноплодът им се развие напълно, от средата на листната розетка израства високо облистено стъбло. Когато то се развие напълно, на върха му се отваря едро гроздовидно съцветие с многобройни бели, розови или червени цветове. Щом те прецъфтят, от плодниците се развиват дълги шушулки, в които се затворени дребните кафяви семенца на репичката. Репичките са старо културно растение. Те са били използувани за храна още от древните народи. Къде и кога точно е започнало отглеждането им не се знае. Не се знае също кой е техният див родоначалник. Учените предполагат, че произхождат от Централна Азия. Сега те са разпространени в много страни на света. От тях са създадени многобройни сортове. У нас се отглеждат най-много сортовете Червен с бяла опашка, Сакса и Ледена висулка.   ГРАДИНСКА САЛАТА   Градинската салата също е едно от най-ранните зеленчукови растения. Тя донася на нашата трапеза свежестта на пролетта, затова е обичана и желана от всички. Градинската салата се отглежда като едногодишно растение. От засетите още през първите пролетни дни семена в грижливо обработената почва израства къс вретеновиден корен с много странични коренчета, а над него се издига съвсем късичко, но дебело стъбло, върху което много нагъсто се развиват многобройни закръглени или продълговати едри и сочни листа. При едни сортове градинска салата листата образуват закръглени или слабо сплеснати глави като малки зелки. Тъкмо тях наричаме салати. При други сортове листата образуват продълговати глави, отвън тъмнозелени, а вътре жълтозелени до кремави. Тях пък наричаме марули. А има и сортове, чиито листа не свиват глави, затова се наричат листни салати. Още през същата година, ако салатите не се извадят навреме, листата им се разперват и от средата израства високо до 1 м цветоносно стъбло. То е разклонено на върха и всяка клонка завършва със съцветие — малка, отвън зелена кошничка, пълна с жълти, приличащи на езичета цветове. Когато цветовете прецъфтят, кошничките се изпълват с продълговати плодчета на върха с бяла хвърчилка като парашутче. Не се ли съберат навреме, вятърът ги разпилява. Нашият народ е свикнал да употребява главно марулята. Но много полезни като зеленчук са листните и главестите салати, които са по-богати на витамини, минерални соли и други ценни вещества, затова имат по-високи хранителни и диетични качества. Листните салати например са почти толкова богати на витамин А, колкото морковите. И градинската салата не е намерена наготово в природата. Такава, каквато е сега, тя е станала благодарение на грижите на човека. И вече е толкова променена, че сред дивите растения няма нито едно, което поне малко да прилича на нея. Затова никой не може да каже кой е нейният родоначалник, нито пък къде и кои народи за пръв път са започнали да я отглеждат.   ЛУК   Рядко има българско ястие, 6 което да не се използуват било златистите едри глави на зрелия лук, било пресният зелен лук. А и малко са зеленчуковите растения, които подобно на него имат толкова високи вкусови, хранителни и лечебни качества. Лукът придава вкус на храната, подобрява и ускорява храносмилането, повишава усвояването на хранителните вещества от организма на човека. Сам той е отлична храна. Неговите луковици са богати на захари, при това колкото лукът е по-лют, толкова повече захари има в него. Той съдържа също много витамини, минерални соли и етерични масла, които убиват болестотворните микроби. Затова лукът е и чудесно лечебно растение. Тези негови качества не останали скрити за хората от най-древни времена. Лукът бил отглеждан в Египет преди повече от 6000 години. Хляб и лук била основната храна на робите, които построили Хеопсовата пирамида. В древния Рим той бил даван на войниците, защото се смятало, че увеличава силата им и повишава мъжеството им. Старото население на нашите земи се запознало с отглеждането на лука от древните гърци. От тях дошло и името му кромид. Досега са създадени над 1000 сорта лук. Едни сортове лук се отглеждат като двегодишни, други като тригодишни растения. При двегодишните през първата година от семената се развиват само листата и едрата луковица, а през втората година, след като луковиците отново се посадят, от тях израстват цветоносните стръкове и се развиват семената. Така протича развитието при сортовете лук, които са известни като каба, воден или сладък лук. Главите на тези сортове имат сочни месести люспи, затова са нетрайни. Те се използуват главно за салати. При сортовете лук, които се отглеждат като тригодишни, през първата година от семената се развиват малки луковички, наречени арпаджик. През втората година от арпаджика се отглеждат едри глави лук и едва през третата година, след като те се засадят наново, израстват цветоносните стъбла, а след прецъфтяването се развиват семената. Главите на този лук са по-сухи и по-твърди, затова се запазват през цялата зима.   КРАСТАВИЦА   Краставицата не съдържа нито едно от основните хранителни вещества в по-голямо количество. И въглехидратите и белтъчините, и мазнините в нея са нищожно малко. Ако се изпари 1 л морска вода, ще остане повече сухо вещество, отколкото ако се изпепели на огън 1 кг пресни краставици. Защо тогава зеленчукопроизводителите полагат толкова много грижи, за да ги отгледат; защо в страните с дълга зима за тях се строят специални парници и оранжерии? Това се прави не само защото краставиците са много вкусни не само заради техния приятно освежаващ и утоляващ жаждата сок. Те са твърде полезен зеленчук, тъй като са богати на витамини, особено кората на ферменти и преди всичко на минерални соли, без които човек не може да се развива нормално. Краставицате е едногодишно растение. Нейните стъбла са дълги до 3 м, лежащи или влачещи се с помощта на прости мустачета, Те са кухи и са покрити с корави четинки. Листата и са с дълги, кухи, изправени дръжки и хоризонтално разположени 3 до 5-делни или петоъгълни назъбени петури и целите са покрити, както стъблата, с корави четинки. Цветовете на краставицата са едри, жълти и са като фунийки. Едни от тях са събрани по няколко в групи, имат само тичинки и се наричат мъжки или тичинкови цветове. Други са единични и имат в основата малък продълговат плодник, гъсто покрит с шипчета или с брадавички — това са женските или плодниковите цветове. От тях, след като се опрашат, се развиват плодовете на краставицата — сочните и свежи краставички. Сега са познати много сортове краставици, които се различават по формата и дължината на плодовете, по цвета на кожицата и по още много други белези. Едни от тях могат да се отглеждат само на открито, други само в парници и оранжерии. Краставицата произхожда от Индия. Там още преди няколко хилядолетия земеделските стопани започнали да отглеждат един вид дива краставица с по-дребни и от орехи плодове, която растяла по склоновете на Хималаите. Под влияние на грижите тази дива някога краставица се превърнала в полезно културно растение, което постепенно станало достояние на всички народи.   ДИНЯ   Кой не обича през летните горещини да се поразхлади с резен сочна изстудена диня? Но тя е не само приятно освежаващ и утоляващ жаждата плод. Поради голямото количество захари, витамините и минералните соли, които съдържа, динята е и отлична лечебна храна. Как изглежда растението, което ражда този полезен плод? Динята е едногодишно растение с влачещи се или виещи се с помощта на двуделни мустачки кухи стъбла, които се наричат милини или ластуни. Листата и са с пересто насечени дялове, поради което изглеждат като едра дантела. Те са покрити с власинки. Цветовете и са жълти. Едни от тях са по-дребни и имат само тичинки — това са мъжките цветове, от тях плодове не се развиват. Женските цветове са по-едри. Тъкмо от тях, когато прецъфтят, се развиват малките завръзи, които постепенно наедряват и се превръщат: в големи сочни дини, тежки от 2 до 25 кг. Динята произхожда от Африка. Нейният родоначалник и сега се среща там като диво растение. Плодовете му са едри колкото юмрук, но са сочни и могат да се ядат. Никой не знае обаче кога за пръв път е започнало отглеждането на тази дива диня, нито пък къде е бил създаден първият бостан. Динята е любим плод на всички. Но отглеждането и не е леко. Дете на слънчева и гореща Африка, тя изисква много слънце, влага, топли рохкави почви и непрестанни грижи. А колко много сортове дини се отглеждат! Едни са пренесени от другаде, други са създадени у нас, от наши специалисти. Най-широко разпространени в България сега са мраморните дини. Тяхното месо е розово, зърнесто, без жилки, изключително сладко и с много приятен вкус. Те са и родовит сорт.   ПЪПЕШ   Никой не може да каже кой се е появил в нашите бостани по-напред — динята или пъпешът. Но те са неразделни. Във всеки бостан от пъпеши има и гнезда с дини и обратно. Те се засаждат по едно и също време, отглеждат се по един и същ начин и зреят едновременно. Пъпешът е едногодишно растение, както динята, краставицата и тиквата. И твърде много прилича на тях, но най-много на краставицата. Неговите стъбла, също влачещи се, имат прости мустачки и са гъсто покрити с корави власинки! Листата му са с дълги изправени кухи дръжки и с големи цели или наделени петури и са покрити с корави власинки. Цветовете му също не се различават от цветовете на динята и краставицата. От пъпеша са създадени множество сортове. Те се различават по формата и окраската на плодовете, по вкус и аромат, по сладост и сочност, по време на узряването и родовитост. Плодовете на едни сортове пъпеши са закръглени до сплеснати, на други са продълговати, трети имат змиевидна форма и надминават 1 м дължина. Кората на едни е тънка и гладка, на други е дебела и мрежовидно напукана, а на цвят бяла, сивозелена или жълта. Месото на много сортове пъпеши е сипкаво като варен картоф, на други е воднисто, сочно и се топи като масло в устата. Едни имат типичен пъпешов аромат, други — аромат на краставица, а някои — най-нежен ванилен. Има пъпеши, които зреят рано, но има и такива, които узряват късно наесен. Плодовете на едни могат да се ядат веднага след узряването, на други само след като прелагеруват, а има и такива, които се ядат само когато са 5 до 7-дневни завръзи. И цялото това разнообразие е създадено от един-единствен див плевелен пъпеш с дребни кисели плодове, който още преди много хилядолетия древните земеделски стопани от Азия открили в природата и започнали да отглеждат в своите бостани. Затова царството на пъпешите и досега е Азия. В България също се отглеждат много сортове пъпеши. Някои от тях, като Пловдивски банан, Зимни коравци, Садовски и др., са създадени от нашите земеделски стопани и специалисти. Те не отстъпват по нищо на чуждите сортове.   ТИКВА   Никой не знае кога за пръв път към гостите от Азия (пъпешите) и към пришълците от Африка (дините) в нашите бостани е дошъл и третият член на семейство Тиквови — тиквата, чиято родина е Америка. Макар че по външен вид никой не би сбъркал тиквата с динята и пъпеша, те всички твърде много си приличат по устройство. И тиквата е едногодишно растение като тях; и нейните стъбла се влачат или катерят с помощта на дълги мустачета и са кухи, цилиндрични, покрити с твърди четинки. Еднакво са устроени и цветовете им. Те са също само мъжки или само женски, жълти до оранжевожълти и се развиват върху едно и също растение. Само че тиквата е много по-едро растение, особено кестенката или печенката, както я наричат още. Тиквите не са сочни като дините и ароматни като пъпешите, нито могат да се ядат сурови като тях. Но какво по-хубаво и по-приятно в късна есен и през зимата от къс печена или варена сладка дъхава тиква? Тиквите са твърде хранителни. По хранителност те не отстъпват дори на картофите и на най-ценните кореноплодни зеленчуци. Освен това те са богати особено на витамин А. Балкабачките например, наричани в някои краища на нашата страна балки или цигулки, са по-богати на витамин А дори от морковите и се числят към най-богатите на витамин А растителни продукти. Полезни са и семената на тиквите. Те са богати на мазнини и белтъчини и освен като лакомство се използуват в масло-добивната промишленост за получаване на масло. Тиквата е родовито растение. При повече грижи само от един декар могат да се получат над 10 000 кг плодове. У нас се отглеждат различни сортове от обикновената тиква, или както я наричат още свинска тиква, от кестенката и от балкабачката. Особено Вкусни са кестенките. Затова всяка година стопаните засяват с тях големи площи. Подовете им са едри и имат нежно, вкусно и ароматно месо. Те могат да се запазват свежи и здрави до късно през зимата.   ЗАХАРНО ЦВЕКЛО   Ето още едно растение, което човек сам създал от няколко вида диво цвекло, които и сега се срещат по средиземноморското крайбрежие и по европейските брегове на Атлантическия океан. Захарното цвекло е само на 180–190 години и се причислява към най-младите културни растения, с които човечеството се е сдобило. През тези малко години обаче то толкова се е изменило под грижите на човека, че вече съвсем не прилича на своите родители. Кореноплодът му наедрял десетки пъти, а захарността му се увеличила повече от 8 пъти. Захарното цвекло е двегодишно растение. През първата година от засетите рано напролет семена в почвата се развива отначало тънък вретеновиден корен, а над нея късо стъбло, от което израстват многобройни гъсто разположени големи листа с дълги дръжки. Постепенно коренът надебелява, става месест, изпълва се със захарен сок и наесен се превръща в едър и тежък дори над 1 кг кореноплод с конусовидна форма. Тогава той се изважда, почиства се от листата и от малките коренчета и се отправя към захарните заводи. Най-хубавите „глави“ се оставят за семенници. Напролет те се засаждат отново и от пъпките, скътани в пазвите на листните дръжки, израстват високи над 1 м разклонени стъбла, по клонките на които се появяват групички от дребни зеленикави цветове. Когато цветовете се опрашат, от всяка групичка се развива по едно сборно ъглесто плодче, в което са затворени по няколко семена. Много грижи и много знания са необходими, за да се отгледа богата цвеклова реколта. В захарните заводи от захарното цвекло се получава сладката бяла захар — незаменима и лесно усвоима храна за всички. А и колко различни неща се приготвят от нея — бонбони, халви, локуми, шоколади и още десетки и десетки лакомства. Ценни са всички отпадъци, които се получават при преработката на цвеклото. Цвекловите резанки например, след като от тях се извлече захарта, са отличен фураж. От разтвора пък, който остава, след като захарта изкристализира (той се нарича меласа), се получават спирт, глицерин и други полезни продукти. Меласата се използува също за храна на селскостопанските животни.   ТЮТЮН   Сред първите растения, които били пренесени в Европа след откриването на Америка, бил и тютюнът. Най-напред в Испания, а малко по-късно и в Португалия, от пренесените семена поникнали първите растения. Восоки и стройни, с право стъбло и едри последователно наредени листа, те били особено красиви, когато се отваряли едрите им розови или червени цветове с форма на фунийки, от които привечер, с настъпването на първия здрач, започвал да се носи чуден аромат. Такива растения никой не бил виждал дотогава. И не е чудно, че те намерили радушен прием сред любителите на цветята в цяла Испания и Португалия. Започнали да използуват тютюна и като лечебно растение. Но за какво се използувало тютюневото растение в Америка? Когато Христофор Колумб за пръв път достигнал този континент и спрял на остров Сан Салвадор, той бил изумен от картината, която се разкрила пред очите му. Жителите на острова изпускали кълбета дим от устата и носа си. Те завивали някаква суха трева в листа от царевица и след като налапвали единия край, запалвали другия. Това те наричали пушене на табако. Моряците бързо усвоили този навик и когато след месеци стъпили отново на родна земя, смаяли своите посрещачи с пушенето на табако. Днес тютюнът се отглежда заради листата, от които се правят цигари. Българските тютюни са висококачествени и много се търсят в чужбина. Срещу тях ние получаваме машини и други необходими стоки. Затова се казва, че тютюнът е „зеленото злато“ на България. Понеже съдържат силни отрови, тютюневите листа се използуват и за получаване на някои препарати за борба с неприятелите по растенията.   ЯБЪЛКА   Ябълките са чудесна храна и за здрави, и за болни. Те съдържат толкова захари, колкото захарното цвекло. Богати са на плодови киселини, минерални соли и витамини. А ябълки винаги има, от нови до нови — лято и есен, пролет и зиме, през всяко време на годината. Тяхното изключително разнообразие по вкус и аромат, по сладост и сочност ги е направило един от най-търсените плодове и от децата, и от възрастните. Ябълката няма съперник по броя на сортовете. Специалистите твърдят, че в овощните градини на света се отглеждат повече от 10 000 сорта ябълки. От тях в нашата страна се отглеждат по-широко само двадесетина. Сега всяка пролет ябълки цъфтят върху 30 милиона декара площи от Северна Финландия до далечната Южна Зеландия. Ябълки не могат да се отглеждат само в тропическите области на земята. И то не защото ябълковите дървета там не могат да виреят или не раждат, а защото плодовете им стават брашнести, сухи. Ябълката няма съперници сред останалите овощни дървета и по плодовитост. Само едно дърво може да роди 1000 и повече килограма плодове. Тя няма съперници и по продължителността на времето, през което осигурява пресни плодове. Има сортове, които зреят през лятото, други — през рана есен, трети — късно през есента. Най-трайни са зимните сортове ябълки. Те узряват напълно от 1 до 4 месеца след брането и изтрайват до нови. Ябълковото дърво има малко съперници и по дълговечност. То доживява до сто и повече години. А толкова дълго могат да живеят малко плодни дървета. Цялото изумително разнообразие от ябълкови сортове е създадено само от няколко вида диви ябълки, които растат навсякъде из широколистните гори в северното полукълбо. Към тях се отнася и нашата киселица с по-дребни от орех и кисели като оцет плодове. Никой не може да каже обаче кои народи за пръв път са започнали да отглеждат киселицата и са я превърнали в питомно плодно дърво. Предполага се, че това е станало преди много хилядолетия в Азия, откъдето ябълката е била пренесена и в Европа.   КРУША   Малко плодове могат да се мерят с крушата по вкус и аромат, по сочност и сладост. Вярно, че месото на много сортове ябълки е нежно, сочно и ароматно. Но няма ябълка, която да се топи като масло в устата подобно на крушите масловки или да е толкова сочна, та когато я ядеш, ти се струва, че пиеш направо сок, както е с крушите водници. А и ароматът им е приятен. Сега само в Европа се отглеждат 5000 сорта круши които се различават по форма и цвят, по сочност и сладост, по вкус и аромат, по време на зреене и по трайност. В нашата страна са познати около 200 сорта круши. Навярно познавате обикновената дива круша. Тя често се среща из широколистните гори и храсталаците. Единични стари крушови дървета на по над 100–150 години и високи над двадесетина метра могат да се видят край шосетата навсякъде у нас. По външен вид те не се различават много от питомните круши. Ако клоните им не бяха бодливи и листата им наесен не почерняваха, а ставаха червени, щяха да се бъркат едни с други. У нас освен обикновената се срещат още няколко вида диви круши. Те растат по целия Балкански полуостров а също и в Мала Азия. Плодовете на всички обаче са дребни дървенисти и като че ли целите са изпълнени с едри песъчинки. Те са кисели и силно тръпчиви. Едва когато угният, стават сочни, ароматни и могат да се ядат. Още преди много хиляди години хората започнали да отглеждат тези диви круши. Под грижите на човека те се изменили и се превърнали в питомни с превъзходни плодове. Крушата е родовито дърво. Но плодовете и са нетрайни, не са като ябълките. Народят се много и няма какво да се правят. Не се ли изядат навреме, или ще изгният, или ще останат сипкави като варен картоф, без сок, без сладост, без аромат. Развитието на консервната промишленост обаче даде възможност неограничени количества круши да се преработват във вкусни компоти, нектари, конфитюри. Затова от десетина години на мястото на старите овощни градини, които приличаха по-скоро на гори, се създават нови. В много от тези градини сега се отглеждат с много грижи различни сортове круши.   СЛИВА   Сливата е едно от любимите плодни дървета на нашия народ. Тя е много родовита и не е капризна. А нейните плодове са богати на изключително полезни за човешкия организъм хранителни и лечебни вещества и са отлична храна както в прясно състояние, така и сушени, печени или пък преработени във вид на нектари, сладка, конфитюри, мармелади и пестили. Ето защо у нас сливата с право си е завоювала едно от челните места между плодните дървета. В света сливата е на четвърто място по отредените за нея площи след ябълката, крушата и прасковата, докато у нас тя е само на второ място, веднага след ябълката. А знаете ли, че родителите на сливата са открити преди по-малко от 40 години? Дълго време никой не можел да каже как е произлязла синята слива и кой е нейният див родоначалник. Къде не търсили ботаниците, за да я открият в диво състояние или пък да намерят някое друго диво дърво, което по плодовете си поне малко да прилича на нея. Те описали повече от 30 вида диви и отглеждани сливи и джанки, които срещнали из Европа, Азия и Северна Америка. Нито един от тях обаче не приличал на синята слива. През 1936 г. съветският изследовател В. А. Рибин, като обикалял по склоновете на Северен Кавказ, един ден попаднал в храсталаци от трънка, сред които обилно растяла и дива джанка. Между тях той видял дървета, които по листата приличали и на джанка, и на трънка, но най-вече на синя слива. Поразили го главно плодовете им. Те били като същински сини сливи. Рибин се досетил, че тези дървета са произлезли от случайното кръстосване на дивата джанка и трънката и решил сам да опита да ги създаде, като изкуствено опраши цветове на джанка с цветен прашец от трънка. Какво било учудването на всички, когато след няколкогодишен упорит труд Рибин им показал няколко десетки такива дървета, създадени и отгледани лично от него. Може би по този начин е възникнала в много отдавнашни времена и прочутата по цял свят с чудесните си плодове Превъзходна кюстендилска синя слива. Защото и у нас трънки и диви джанки се срещат навсякъде.   ДЮЛЯ   Дюлята по нищо не може да се сравни с ябълката и крушата — нито по значението на плодовете, нито по качеството им. Дюлите не можеш да откъснеш от дървото и да ги заядеш направо. Дори след като престоят, те не се променят много и сурови трудно се ядат. Затова пък чудесни са нектарите, компотите, сладката, конфитюрите и желетата, приготвени от дюлеви плодове. Те имат неповторим нежен и приятен аромат. И са много полезни, защото са богати на захари, витамини, минерални соли, танини и пектин. Тези вещества ги правят не само хранителни, но им придават и много лечебни свойства. Особено полезни са дюлите за деца, които страдат от анемия. Красиво е и самото дюлево растение. То израства като храст с няколко едри стъбла или като малко дърво с разперена корона, не по-висока от 5–6 м. Листата на дюлята имат къси дръжки, отгоре са тъмнозелени, а отдолу възсиво пухести. Особено красива е дюлята, когато се отворят нейните едри бледорозови цветове. Тя цъфти, когато вече са прецъфтели всички наши овощни дървета. Но дваж по-красива става, когато едрите и лимоненожълти плодове, тежки понякога над 1–2 кг, грейнат като слънца по клоните. Заради красотата и още от най-стари времена хората се отнасяли с голяма любов към нея. Пък и сега често дюлята се отглежда само като дърво за украса. Нашият народ също обича дюлята. От стари времена всеки засаждал по някое и друго дръвче било в двора си, било в овощната градина. Значението на дюлята като плодно дърво нараснало с развитието на консервната индустрия. Днес учените са създали десетки сортове дюли, някои от които вече се отглеждат на големи площи и в нашата страна. Родина на дюлята е Азия. Там тя и сега се среща в диво състояние. Но нейните плодове са едри едва колкото орех и не могат да се ядат.   ЧЕРЕША   Отдавна слънчевите лъчи са превърнали снежната пелена в живителна влага. Само преспите, които се белеят тук-там на усойните места на планинските чукари, напомнят, че зимата скоро си е отишла. От ден на ден слънцето все по-дълго се застоява на хоризонта и залива земята с топли вълни. И сякаш вчера черешите стояха още някак грозно оголени, а днес вече целите са отрупани с цвят и безброй пчели кръжат около тях. Скоро цветчетата започват да вяхнат и белите им листчета като пеперудки политат към земята. Сгушени между развилите се вече листа от цветовете остават само на кичури „голишките“. Хранени от соковете на майчиното растение, те с дни едреят. След някоя и друга седмица, едва запъстрели, те вече привличат малките палавници. А после, някъде от средата на май, та чак до началото на юли, едни след други се появяват черешите от сортовете Единадесети май, Пловдивска ранна, Ранна черна едра, Старозагорска едра хрущялка, Ръждавичка белвица, Черна осмарска, Дроганова жълта, Наполеон, Силистренска и др. Винаги ли е имало такова изобилие и толкова различни по вкус и сочност, по сладост и аромат череши? Из дъбравите и букаците у нас често се срещат дървета, които на височина не отстъпват на околните дъбове и буки. Но по тъмносивата кора на по-младите им клони е лесно да се разбере, че това са добре познатите на всички черешови дървета. Да, истински червени череши. И листата им са същите, със същите две едри червени жлези в горната част на дръжката. И цветовете им не се различават от цветовете на питомната череша. Те също имат петделна зелена или червеникава чашка, чиито листчета са обърнати назад, с 5 бели венчелистчета, с много тичинки и с един плодник. Само плодовете им са по-дребни. Дори най-едрите не са по-големи от грахово зърно. А и обикновено са силно горчиви, но се срещат дървета с приятно сладко-кисели и силно ароматни плодове. Тези череши сами растат в горите. Те са диви. От тях е произлязла културната череша. Никой не знае обаче кога и къде за пръв път хората са започнали да отглеждат дивата череша и са я превърнали в културно растение. Защото диви череши растат из горите на цяла Средна и Южна Европа и в много страни на Азия.   ВИШНЯ   Въпреки че по външен вид вишните приличат много на черешите, те не са така приятни за ядене. Вишните съдържат дори повече захари от ябълките, крушите, прасковите и дините; не отстъпват по захарност и на най-сладките череши. Защо тогава са така кисели и тръпчиви? Вишните съдържат 2–3 пъти повече плодови киселини и около 4 пъти повече дъбилни вещества от черешите. Тъкмо те им придават този вкус. Но затова пък от вишните могат да се приготвят чудесни сиропи, сокове, сладка, конфитюри и желета. Интересна е нейната история. Дълго време ботаниците търсили да я открият някъде сред дивите растения. Но усилията им оставали напразни. Едва преди 5 години бе изяснено защо тя е позната само като културно растение. И у нас по каменливите баири и по синорите се среща храст, който твърде много прилича на вишнята. Нарича се дива храстовидна вишня или лесостепна вишня. Плодовете на тази дива вишня са дребни, червени и много кисели, а понякога и тръпчиви. Освен чрез семена дивата храстовидна вишня се размножава и чрез многобройни коренови издънки, както върбата. И ето, учените решили да опрашат цветовете на тази дива вишня с цветен прашец от цветовете на културната череша. Когато прибрали получените плодове и на следващата година засадили костилките им, от тях израснали дръвчета, които почти по нищо не се различавали от културната вишня. Очевидно това отдавна се е случило по естествен път и в дивата природа, без намесата на човека. Досега са създадени само около 300 сорта вишни. Едни от тях израстват едри като череши, други приличат на същински храсти. Различни са и плодовете им по вкус и аромат, по сочност и сладост. Но всички се делят на две главни групи: морели, чиито плодове са с червен и кисел сок, и аморели, плодовете на които съдържат неоцветен и слабо кисел сок. Най-вкусни от всички са обаче вишнапите. Те са получени от кръстосването на вишня и череша и са събрали най-добрите качества на техните плодове.   ПРАСКОВА   Сладкият сок на прасковите, примесен често с лека киселинка или слаба горчивинка, нежното им месо и несравнимият им аромат, привлекателният им външен вид ги нареждат на едно от първите места сред най-желаните и обичани от всички плодове. Те съдържат много захари и са ценни като храна. Богати са на витамини и на минер



Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: fantasta
Категория: Лични дневници
Прочетен: 249794
Постинги: 663
Коментари: 15
Гласове: 101