Зад къщата ни имаше гора.
Потъвах всяка сутрин в нея
за сънено слънце,
проглеждащо през клоните.
С букет лъчи се връщах
да те събудя,
да ми е светло...

Пред къщата ни имаше море.
В молитви скривах
малките ти стъпки -
да ги спася от времето.
Вълните ги отмиваха
и разпиляваха
по дъното.

Над къщата ни имаше небе.
С накацали по облаците мисли.
Едни такива - като гълъби.
Едни такива... уплашени,
бездомни.
В очите с всичките ни нощи
и страхове.

Във къщата ни имаше и храм -
преди да я запалим.
Да ни е светло.

винаги, голямо момче! :)))
И без да се налага да палиш друг огън, освен в нечие сърце!

запали ме! Направи ме пепел..." Знаеш ли я тази песен, Хриси?... ;)))
Да ти е светло и на теб днес, от такъв огън да ти е светло! ;)

Звучи като " съзъклятие " и " вричане " в нещо !
Но , защо звучи в минало време ? Това " бракосъчетание " не е изпуснато !Усещам го , че е още живо !Мисля , че няма нужда от огън - огънят е в тебе !
Бъди силен , Краси !
Поздрави и весел слънчев ден !

близка до моите усещания поезия пишеш.
благодаря :)))

Хубаво ми е като те чета!...:)
А храмът си е в теб...Ти светиш, излъчваш...

съм силен, Кleopatrasv! Или поне на такъв се правя... ;)))
Лека вечер за тебе, мила, че денят отиде... ;)

стилно е само защото съм близко до твоите усещания... ;))
Благодаря ти!

храмът е в теб, Ася! Повтарям те, за да запомниш! ;)))